В Свещеното писание водата често символизира духовния живот. В Еремия 2:13 Бог е наречен „Извор“ на жива (тоест прясна, изворна) вода. Този образ е съвсем различен от застоялите води в някой резервоар. В Еремия 17:13-14 отново Бог е определен като извора на жива вода, а онези, които се обръщат към Него, намират спасение. В Йоан 4:13-14 Исус говори за Себе Си, като използва същото сравнение. Той е източникът на живата вода, която никога няма да пресъхне и винаги ще напоява душата на тази жена. По-късно в Йоан 7 глава навръх празника на Шатрите Исус се изправя и обявява на всеослушание: „Ако е някой жаден, нека дойде при Мене и да пие. Който вярва в Мене, реки от жива вода ще потекат отвътре му!“ (37-38 ст.). Разбира се, тук Той говори за присъствието на Светия Дух, който ще обитава в живота на всички повярвали след Петдесетница (вж. Деяния 2 гл.). Това кара мнозина да се запитат дали именно Той не е Месия. Между хората се пораждат противоречиви мнения и някои във властта (с изключение на Никодим, у когото вече е настъпила промяна; вж. 50 ст.) започват да планират съзаклятие как да хванат Исус в капан със собствените Му думи. Оттук следва и контекстът за историята в Йоан 8 глава.
От 5 стих виждаме, че ако Исус потвърди Закона, тогава множествата ще почувстват, че Той вече не е на страната на бирниците и грешниците. Ако пък се възпротиви на книжниците и фарисеите, те ще имат повод да го обвинят, че нарушава Закона и похулва Мойсеевите разпоредби. Ще дръзне ли Той да издигне собственото си мнение над ясните и обективни учения на Закона по тези въпроси? Или ще намери някаква вратичка, за да се измъкне от заложения капан? От начина, по който е формулирано изречението в 6 стих, виждаме как те са го предизвиквали да даде някакъв отговор.
Любовта, приемането и прошката са като благоприятната среда, в която растението може да се развива. За да цъфтят, растенията се нуждаят от подходяща почва, вода и слънчева светлина. По същия начин и всеки човек изпитва нужда от правилна обстановка, в която да може да разцъфне. Хората в грях се нуждаят от подходяща среда, за да могат да се изправят пред болката си, да изразят чувството си за вина и да започнат да поверяват живота си на Бога. Църковните ръководители трябва да си дават сметка за това и съвместно с цялата църква да се стремят да подготвят съответната „почва“. В крайна сметка църквата е своего рода духовна болница за изцеление и възстановяване – а едва след това е ученически център за глобална мисия.
