Приложение 1 – Основното учение в притчите: Божието царство преди идването на Христос

ОСНОВНОВНОТО УЧЕНИЕ В ПРИТЧИТЕ: Божието царство преди идването на Христос

Изясняване на Христовото разбиране за Божието царство

За да разбираме правилно притчите, трябва да знаем каква е била представата за “Царството” на съвременниците на евангелията. Исус чрез притчите, които разказва, обяснява какво представлява то. Но тъй като в Библията думата “Царство” има различни нюанси, човек трябва да се потопи в социо-историческата действителност от времето на Исус, за да разбере какъв аспект от Царството се стреми да обясни Той чрез Своите притчи. Аудиторията, към която се обръща Исус, знае много добре какво представлява едно царство и Той има предвид това в притчите Си. Не дава допълнителни разяснения. Всички Негови съвременници живеят и работят в старозаветен контекст. Затова днес, ако искаме да разберем по-добре думите Му, трябва да ги разглеждаме от перспективата на Стария Завет.

Старозаветни представи за Царството

Пророческите писания са пълни с очаквания за идването на “Царството”. Откъде произтичат те? За да си отговорим на този въпрос, трябва да си припомним няколко основни старозаветни събития. Когато създава Адам Бог му заповядва да владее вместо Него над земята (Битие 1:26). С грехопадението човекът загубва способността си да изпълнява тази функция – да владее над всичко. Но заедно с това идва и Божието обещание за Месията, Който ще изкупи човечеството от грях и едновременно с това ще владее над света (Битие 3:15). В онази епоха всеки човек е носел отговорността за собствените си дела пред Бога. В Божията ръка е било възмездието за греховните постъпки. За този ред разбираме от Битие 4:15, където Бог не разрешава да се отмъщава на Каин убиеца. Тази епоха на пълна лична отговорност пред Бога завършва по времето на Ной, когато цари повсеместна поквара – и Божиите хора са напълно претопени и погълнати от нечестивците. Човекът, живеещ в грях е неспособен да владее дори над себе си. След нравственото пречистване при Потопа Бог отново поставя управлението в човешки ръце, като дори дава на хората правото да налагат смъртно наказание (Битие 9:5-6). Обещанието Му да не наказва вече с потоп е придружено с постановлението Му човекът да потушава злото чрез смъртното наказание.

Човешкото управление фактически означава, че човекът отново е упълномощен да владее вместо Бога и да налага Неговата праведност сред обществото. Но човекът за пореден път се проваля в съблюдаването на Божията правда и управлението на света за Божия слава. Процъфтяват нечестивите царства, а праведните царства на практика не съществуват.

На този етап е важно да забележим паралелното настъпване на царството на тъмнината, което е в постоянен конфликт с всяко праведно управление, установено от Бога. Във всяка една от описаните дотук изпитни фази (в Едем, в областта на личната отговорност и в човешкото управление) Сатана успешно владее над делата на хората и те не успяват да изпълнят изискванията за праведно управление пред Бога.

Ключов момент от плана за установяване на Божието царство е избирането на определен народ, който Бог е надарил с качества и привилегии и с бащинска грижовност е подготвил, за да управлява вместо Него. От този именно народ ще произлезе Спасителят. На Авраам Бог обещава да стане баща на голям народ. На Мойсей Бог обещава един по-велик Пророк, Който ще поведе Своя народ. На Давид Бог обещава за наследник един велик Цар, Чийто престол ще бъде утвърден довека. Ала народът на Израил за пореден път показва колко е болно и изменчиво човешкото сърце и възприема ценностите на фалшивото царство. Това отново налага нуждата от праведен владетел, който ще се стреми да възвърне Божието царство и власт в човешкото царство. Дори самият Давид е показан като човек на греха, колко повече неговите потомци!

На цар Давид е обещан велик Син, за когото са говорили повечето пророци. Йоил, Амос, Михей, Исая, Даниил и Захария най-подробно са предсказали идването на Месията, Който ще наложи своето славно царство на праведност и благополучие. Месията ще съди народите, ще пречисти Израил, ще установи праведност и ще владее над народите със съвършена справедливост, но също и ще поведе народа Си като истински пастир. Ето за такъв Месия са копнеели верните Божии люде сред израиляните и Старият Завет завършва с обещанието за идването на такъв Месия като “Син на правдата”, Който ще сложи началото на нова ера, в която Божията праведност ще свети в слава по цялата земя. Най-после Божието царство и управление ще бъде установено на земята чрез помазания от Бога Цар.

Христос първо идва при Собствения Си народ

След около 400 години, период на пророческо мълчание между двата завета, най-после се издига гласът на Йоан Кръстител: “Покайте се, понеже наближи небесното царство” (Матей 3:2). От перспективата на старозаветните очаквания не е трудно да се досетим какво е имал предвид Йоан с думите “небесното царство” (или Божието царство, Марк 1:15). Той говори за идването на Царя. Макар понятието за Царството определено да включва политическото и обществено преустройство на Израил, Йоан си дава сметка, че това са последствия от идването на Месията. Той вярва, че е призван да бъде Предтечът, който подготвя пътя за Месията, макар и да не знае още кой точно е Месията (Йоан 1:33). Царството е трябвало да бъде управлявано от Месията, както е било предсказано от пророците.

Това Царство е трябвало да има физически, духовни и нравствени параметри. Идеята за чисто духовно царство в сърцата на хората, без физическо царуване, и то по специално над народа на Израил, е била чужда както на пророците, така и на Йоан Кръстител. Ако Йоан Кръстител е имал само това предвид, посланието му е закъсняло, защото Божието духовно царство е съществувало в сърцата на хората през целия Стар Завет. Йоан тук по-скоро възвестява, че дългоочакваният Давидов потомък е на прага да се появи, за да се представи като Цар, готов да изпълни пророческите предсказания относно месианска епоха за Израил и слава за цялата земя. Точно така и архангел Гавриил описва пред Мария целта на идването на Христос: “И Господ Бог ще Му даде престола на баща Му Давид. Ще царува над Якововия дом довека” (Лука 1:32-33).

Нещо повече – Йоановото послание за Божието царство не се различава съществено от посланието на Исус в началото на служението Му (Матей 4:17). Христос се представя като Юдейския Цар. Матей изтъква факта, че земният баща на Исус Христос, Йосиф, като потомък на Соломон, е наследник на Давидовия престол. Преди Исус да започне служението Си, Йосиф си отива от този свят, като по този начин “разчиства пътя” към престола за Исус. Никъде в Библията не се говори, че претенциите на Исус към Израилевия престол са неоснователни. Подобни съмнения не са изразени дори от враговете Му. Ако понятието за Небесното (или Божието) царство се споменава тук само за да се въведе духовното Тяло, Църквата, то проследяването на Христовото родословие с цел доказване на кръвната Му връзка с Давид не би имало смисъл. Исус обаче действително се явява потомък на Давид, с което изпълнява съвсем точно старозаветните пророчества и има пълното право да заеме престола на Израил.

За да се увери, че читателите няма да пропуснат този важен факт, Матей непрекъснато се позовава на старозаветните пророчества за Месията и Неговото идване на земята. Той доказва, че Исус отговаря напълно на изискванията за Месията. Свидетелства например, че Исус, като потомък на Давид, се ражда от девица в градчето Витлеем (Исая 7:14; Михей 5:2); че при кръщението Му е изпълнен със Святия Дух, след което започва чрез силата на Духа да върши чудеса, с което доказва, че Той е Месията (Исая 11:35, 42, 61). Исус идва със специална мисия – да донесе духовно обновление и възраждане на Своя народ. Много е важно да признаем този първоначален аспект от мисията на Исус. Той идва като Цар на Израил.

Причината за отхвърлянето на Месията

Но израиляните не приемат Месията (Йоан 1:11). Отхвърлят Го както духовните водачи, така и голяма част от обикновените хора, защото се разминава с представата им за цар. Но истината е, че и Той отхвърля духовните водачи! И това не бива да се забравя. Защото делото на Месията е преди всичко да пречисти народа, особено потомците на Леви (Малахи 3:1-3). Съдът предшества благословението. Мисията на Йоан Кръстител е да подготви пътя за Месията, като призове народа към искрено покаяние. Но откликът на народа, макар и масов, си остава повърхностен (Йоан 6:66-67) и духовните водачи се закоравяват в отказа си да се покаят и възстановят живата си връзка с Бога. Затова, макар Исус да се представя за Цар, Той не се натрапва на Своя коравовратен народ. Не “хвърля бисерите Си на свинете” (Матей 7:6). Исус търси достоен покаян народ, който ще се отзове на призива Му към искрено покаяние, но не намира.

Истинската причина за отхвърлянето Му обаче, е много по-дълбока от отказа им да се поклонят пред дърводелеца от Назарет. Очевидно духовните водачи се отнасят с подозрение към Него, защото не е от тяхното съсловие. Не е завършил духовна семинария. Общува с бирници и грешници. Поставя ги в неудобно положение. Но това са само повърхностните поводи, а не истинската причина да бъдат враждебно настроени към Него. Христос бърка с пръст в раната им, когато в Йоан 8:44 се обръща към фарисеите с думите: “Ваш баща е дяволът”. Сатана е хванал толкова здраво народа на Израил в своята хватка, че дори религиозната им система му е подвластна. Нищо чудно, че Йоан Кръстител, който също е свещеник, отказва да служи в храма и проповядва в пустинята, далеч от корумпираната религиозна система. Слугите на Сатана са на върха на духовната и политическата йерархия. Как при това положение може да се очаква от тях да направят място за Месията? Те не се интересуват нито от личността Му, нито от учението Му.

Ако това е основната причина, поради която отхвърлят Исус Христос, колко повече Той би отхвърлил да бъде приет от тях. Всъщност такава възможност се предоставя на Исус, след като нахранва 5000 души в Галилея (Йоан 6:15). Но Той категорично отказва да бъде провъзгласен за цар и то не защото няма желание да бъде Цар на Израил. Отказва главно защото народът е под властта на злото – съвършено недостоен и неспособен да Го приеме в сърцето си. Като изтъква подозренията и съмненията на народа в Капернаум, Йоан в 6 глава показва колко е нелеп поривът да направят Исус Цар.

Самият Исус още в началото на служението Си предсказва Своето отхвърляне. Всъщност част от мисията Му се състои именно в това да предупреди верните от Своя народ за корумпирането на религиозната система. Основната тема от Проповедта на планината е изобличението на “правдата на книжниците и фарисеите” (Матей 5:20). Исус прави това с цел да защити Божиите истини от изопачението на фарисеите и да посочи ясно истинския път за синовете на Царството. Това не е само път на спасение, а път на живот.

Освен че изяснява в какво се състои истинската праведност, Проповедта на планината е и един вид “обявяване на война” на фарисеите и техните доктрини, религиозни практики и целия им начин на живот, защото всичко това при тях се е превърнало в повърхностна, лишена от съдържание практика. Вместо истинска вяра, те са възприели една фалшива, лицемерна, показна религия, която поражда гордост вместо покаяние, пороци вместо добродетели. Точно тази система и нейните защитници биват изобличени от Исус. Тях той нарича “змии! Рожби ехиднини” (Матей 23:15, 33). Те именно са “семето на змията”. И старото пророчество за враждата им със “семето на жената” по този начин се изпълнява (Битие 3:15). Между тях и Исус има сериозен духовен конфликт.

Христос идва да се представи като Царя на Израил в изпълнение на старозаветните пророчества. Макар те да са неподготвени и закоравели, това не е пречка за идването на Месията като Цар. “У Своите Си дойде, но Своите Му не Го приеха” (Йоан 1:11). И така, Божието царство, за което се говори на този ранен етап от Исусовото служение, е Царството, за което се пророкува в Стария Завет.

Отлагането на Месианското царство

Повратната точка в служението на Исус е когато духовните водачи публично Го отхвърлят, като отдават чудесата Му на силата на Веелзевул или Сатана (Матей 12). От този момент нататък Христос престава да дава публично месиански знаци сред народа за разпознаване на Неговата самоличност. Такива знаци дава само за утвърждаване вярата на отделни хора и като израз на Своята милост. В началото на служението Си Исус е намеквал по метафоричен начин за бъдещото Си отсъствие, но сега започва да говори ясно и открито за заминаването Си за дълъг и неопределен период от време.

Фактът, че Той вече не се стреми да убеждава народа да Го приеме и оттегля от израиляните Месианското Си благословение, не означава, че Божиите заветни обещания за физическото семе на Авраам са отменени. Ако неверието на един народ можеше да отмени Божиите обещания, дадени на предците му, то този народ никога нямаше да оцелее, за да се роди Месията от него. Щеше отдавна да се е разпаднал като народ, защото неверието е съпътствало Израил по време на цялата му история. Дори Авраам се поддава на неверието и се пазари с Бога за компромис преди идването на Исаак. Но нито Авраамовото неверие, нито това на народа, отклонява Бог от изпълнението на Неговите завети. Както Бог не се е съгласил да замени Исаак с Исмаил, така няма да се съгласи и да измени на останалите аспекти от Своя завет.

Отлагането на Царството означава, че поколението израиляни от времето на Христос е просто отстранено. Както поради непокорство Бог отстранява цяло поколение израиляни по времето на Мойсей и отлага влизането в Ханаан за следващото поколение вярващи, така и сега отлага Месианското царство и Своя план за Израил до Второто пришествие на Христос. Това отлагане не означава, че Бог е променил плана Си, а по-скоро че поради неверие, това поколение израиляни пропускат специалното благословение на Месията. Исус казва: “Божието царство ще се отнеме от вас и ще се даде на народ, който принася плодовете му” (Матей 21:43). Бог не е задължен на никое поколение, но Той е обвързан със Своето Слово и непременно ще го изпълни.

След публичното Му отхвърляне Исус продължава да намеква по различни и непреки начини за окончателното настъпване на Месианското царство. Но подробни обяснения за него дава едва след влизането Си в Ерусалим по време на Страстната седмица. На Елеонския хълм Исус говори на учениците за последното време. Тук Той се обръща към тях като към представители на верния остатък от Израил и им дава указания за окончателното Си идване и за горчивото изпитание, през което ще премине народът им точно преди повторното Му завръщане. Като отказва да се очисти, народът ще бъде очистен от Бога в горнилото на Голямата скръб, която ще дойде да изпита целия свят. Месията ще се завърне при малкия остатък израиляни, които са показали верността си в този период на изпитание и заедно с тях ще установи Своето праведно Царство, като поеме управлението не само над Израил, но и над света.

Този въпрос е разискван подробно в Стария Завет и е предмет на книгата Откровение, където Бог описва установяването на Своето царство и изпълнението на спасителния Си план. С чистия остатък от Израил Месията ще установи Своето вечно царство и ще управлява света в святост и праведност.

Христовия план за периода до завръщането Му

Точно когато се е ползвал с най-голяма популярност сред обикновения народ, Христос е отхвърлен от религиозните водачи. Неговите чудеса и знамения предизвикват духовните водачи да вземат решение и в отговор те обвиняват Исус в съюзяване със Сатана; обявяват Го за помазаник на Сатана. От този момент нататък Христос започва да изобличава народа за липсата на покаяние и да говори за едно променено служение и нов вид взаимоотношения (Матей 11-12). Той призовава всички “отрудени и обременени” от непоносимото фарисейско иго да дойдат при Него и да намерят духовна отмора и успокоение (Матей 11:28). Призовава верните от кошарата на Израил да Го последват лично, вече като отхвърлен Месия, защото Месианското царство се е отнело от непокорния и недостоен народ.

Тогава учениците се изправят пред въпроса: “Какво ще стане с Царството?” Сега, когато Месията е отхвърлен от духовните водачи, какво ще стане с обещанията за Царството от Стария Завет? Как се съчетават старозаветните обещания за Месията и Неговото Царство с новото развитие на събитията – с отхвърлянето на Месията от заветния народ и последвалото отхвърляне от Негова страна на това поколение?

Точно в този момент Исус започва Своята първа поредица от притчи (Матей 13). В тях говори за периода до завръщането Му на земята. Този период започва от момента на отхвърлянето Му и продължава до приемането Му от народа на Израил при Второто Му пришествие, тоест включва Църковната епоха. В притчите Си Исус обяснява как ще се осъществява планът за Божието царство по време на Църковната епоха. Макар Месианското царство (със своите политически и социални разклонения) да е отложено, Божият план за Царството ще продължава да се изпълнява в тази епоха, съпроводен с един вътрешен процес в сърцата на отделните хора, който ще ги приведе в хармония с Божията воля. Исус уверява учениците, че Божият план за Царството не е осуетен, а просто осъществяването му ще премине под нова, неразкрита до този момент форма (Матей 13:35). Говорейки с притчи, Исус помага на верните и търсещите да разберат за какво става дума, като запазва бисерите Си от онези, които Го отхвърлят като Месия.

Изясняване на плана за Царството по време на Църковната епоха

Две неща трябва да се разграничават във връзка с Христовите притчи за периода до Второто Му пришествие. Първо, Исус не говори в притчите за Месианското царство. Макар Милениумът да стои в представата ни като предстоящо сбъдване на плана за установяване на Божието царство на земята, във фокуса тук е Царството по време на отсъствието на Царя – т.е. по време на Църковната епоха.

Ето защо притчите от Матей 13 са наречени “тайни на Небесното царство”. “Тайна” в Божието Слово е истина, която до този момент не е била открита. Истините от периода на Църковната епоха не са били разкрити в Стария Завет, с изключение на събитията от Голямата скръб, които ще се случат непосредствено преди Второто пришествие. За това говори изрично Матей в 13:34, посочвайки, че тук Исус разкрива съвършено нови истини. Той говори за “скритото още от създанието на света”. Това разбира се не се отнася за Месианското царство, което е напълно описано от пророците.

Второ, важно е да се признае, че притчите въвеждат истини за установяването на Царството, а не за изкуплението. Тук учениците са разтревожени за разширяването на Божието царство сред ожесточената опозиция. При положение, че Царството на тъмнината владее народа на Израил, как Божието царство, представлявано от тази малка група хора, ще оцелее? В отговор на тези основни въпроси Исус използва притчите, за да покаже как Бог ще работи на земята до завръщането Му.

Трябва да се има предвид, че във фокуса на притчите не е личното спасение. Вярно е, че в тях има очевидни връзки с доктрината за Спасението и истини за личното спасение, за които се говори в посланията, но главната тема е установяването на Божието царство и властта на Бога на земята. Фокусът е по-скоро в Бога, отколкото в човека. По-скоро върху Божието върховенство, отколкото върху изкуплението на човека.Трите притчи за изгубените неща от Лука 15 говорят за Божията грижа и любов към изгубените, контрастираща с бездушието на фарисеите. Търсенето и намирането на изгубената овца показва Божията грижа към най-малкия и нищожния. Намирането на изгубената монета показва радостта в небето. Блудният син е приветстван от родния си баща, при което акцентът е върху Божията грижа към своенравните и непокорните и Неговата радост при завръщането им към Него. В притчите не се говори толкова за изкупителните доктрини на оправданието, опрощението, примирението, освещението и др. Да търсим тези доктрини в подтекста на притчите означава да внесем объркване в доктрината за изкуплението и да пропуснем свежото жизненоважно послание за Божието царство. Доктрините за изкуплението са ясно изложени в посланията след кръста и възкресението. Например опасно е да се извлича доктрина за спасението от Притчата за блудния син. Защото в нея никъде не се споменава за необходимостта от възмездяване на накърнената Божия святост чрез изкупление. И човек може да реши, че е достатъчно да прояви воля и усилия във вършенето на добри дела, за да се спаси. Достатъчно е от тази притча да се извлече урокът за голямата загриженост на Бог Отец за изгубените за Неговото царство, и че Исус проявява същата загриженост за разлика от фарисеите.

Нещо повече – важно е да отбележим, че Божият план за спасението никъде не е изложен под формата на притча. Така, когато Исус оставя скрити истините от притчите за закоравелите и незаинтересуваните, на тях не им е отказана истината за спасението, а само малко “семейни тайни” във връзка с Божието царство. Спасителният план на Бога навсякъде е изложен с ясен, неметафоричен език, за да бъде разбран от всеки, който се интересува от спасението.

Това разграничение виждаме и в разликата между Евангелието на Йоан и синоптичните евангелия – на Матей, Марк и Лука. В Йоан акцентът е върху изкуплението и там е отразена само една притча (и то във връзка с Царството, Йоан 10). Докато в Синоптичните евангелия се набляга на Божието царство и в тях са отразени множество притчи. Вместо да предава притчи, Йоан повтаря многократно плана за спасение. Тези различия между евангелията показват, че теологията на притчите е свързана по-скоро с Царството, отколкото със спасителния план на Бога.

Заключение

Дотук разгледахме излагането на истините за Божието Царство в Христовото служение посредством притчите. Стана ясно, че Царството, за което говори Исус, е Царството, предсказано от пророците, а не просто някакво “духовно” царство. Но след като е отхвърлен от духовните водачи, Исус започва да поучава последователите Си за периода на Църковната епоха, в който Божието царство ще има чисто духовни измерения, без политическа реализация. Въведен е нов план за Царството. Месианското Царство е отложено до Второто пришествие на Христос. В притчите се описва Божието царство именно по време на Църковната епоха.

Също така показахме, че макар притчите да отразяват епохата до Второто пришествие, в тях акцентът не е върху Спасението, а върху разширяването на Божието царство в сърцата на хората. Част от този план за установяване на Божието Царство е основаването на Църквата, на Тялото Христово, чиято глава е сам Господ Исус Христос. И през този период Бог ще работи именно в Тялото Христово. То се състои от хора от всяко племе, народ и език, които приемат господството на Христос в сърцата и живота си и са изпълнени със Святия Божи Дух (1 Коринтяни 12:13).