Въздействието на историите

Историите имат неповторимо въздействие. Те ангажират ума, емоциите ни, душите ни и ние се отъждествяваме с героите и техните преживявания. С присъщото на човека любопитство искаме да знаем отговорите на въпросите, които си задават героите и се наслаждаваме на истините, които ни се предават посредством аналогии. Историите имат свойството да прокарват истини – нравствени поуки и принципи от голямо значение за израстването ни като личности. Те ангажират мислите ни, въображението ни, стоплят сърцето ни и активизират волята ни, докато се опитваме да открием поуката в тях. Те не са назидателни, не накърняват достойнството ни. Исус си служи с познати примери от живота и бита, затова посланията Му са разбираеми за хората от всички съсловия. Отъждествявайки се с пастири, лихвари, сеячи, съдии и, разбира се, грешници, ние неусетно сме въвлечени в разказите Му. Краят на историята обикновено ни води до прозрения и ни подбужда да вземем решение и да предприемем конкретни действия. В този век на пълен релативизъм, историите са много добро средство за достигането до съзнанието и сърцето на хората с основните евангелски истини.

Така, когато цар Давид чува разказа на пророк Натан (2 Царе 12:1–6), той се въвлича в него. Тъй като всяка история си има контекст, който трябва да бъде разбран, за да въздейства, ще разгледаме накратко контекста на Натановия разказ.

Царете по онова време обикновено са водели войни през пролетта (2 Царе 11:1), но този път, неизвестно защо, Давид решава да изпрати своя доверен пълководец начело на войските си, а сам той остава в двореца. В една прохладна вечер излиза на терасата си и като поглежда към къщните покриви, вижда много красива жена да се къпе. Веднага я пожелава, праща да разпитат за нея и разбира, че е съпруга на един от неговите войници, хета Урия. Но това не го спира. Заповядва да му я доведат и преспива с нея. В онази нощ Витсавее зачева. Давид заповядва на Урия да се върне в града, с надеждата, че той ще си легне с жена си, и така грехът му ще остане неразкрит. Но от солидарност към бойните си другари Урия отклонява предложението на Давид.

За предаността на Урия царят му се отплаща с предателство. Той заповядва на своя пълководец Йоав да “постави Урия там, където сражението е най-люто” (ст.15) и после да се оттегли от него, с което обрича хета на сигурна смърт. Йоав изпълнява заповедта и Урия загива на бойното поле.

Давид си отдъхва, мислейки, че никой няма да разбере за прелюбодейството му. Когато научава за смъртта на съпруга си, Витсавее плаче горчиво, без да знае, че гибелта му е предначертана от царя. Траурът свършва и Давид я взима за жена. Но в Библията се казва: “Делото, което Давид бе сторил, беше зло пред Господа” (ст. 27).

Дали това е краят на историята? Не!

Бог изпраща Своя пророк Натан да изяви греха на царя. Ала Натан не може да обвини Давид директно, защото само би го разгневил. Не може и да го назидава за последствията от прелюбодейството, затова му разказва една история.

Разказът на пророка постига желания ефект. Като чува притчата, цар Давид се разгневява на човека, постъпил така несправедливо към сиромаха. Той иска четворно овъзмездяване на онеправдания.

Разказът на Натан е чудесно средство да бъде изобличен Давид. След като е разкрил чрез пророка Си греховете на Давид, Бог ясно изговаря Своята присъда срещу царя (2 Царе 12:7-12). Давид е “ужилен” в сърцето си и изпълнен с угризения за греховните си постъпки. Той най-после признава: “Съгреших против Господа”.